И ТОВА ЛЯТО СИ ОТИВА.
 Изпращам го сама с напираща тъга,
 все още цъфтят цветя ,но по некрасиви,
 и сякаш уморено чакат края с първата слана.

А жегите редуват се с внезапен дъжд и вятър,
като настроенията на загубилите любовта,
светкавици просветват застрашително
като очите зли на ревността.

Но нищо ново- същите сезони
редуват се и отминават ,времето лети,
а хората тъй неусетно остаряват,
залисани сред радости или сплетни.

Поспирам,за да се огледам,
да задържа движението и да забавя старостта,
и тя поспря и иронично ме погледна
и посребри с докосване развяната ми вятърна коса.
Карамелита.