Пулсират часовете в мрака
   в очакване на нещо да се случи,
   от смътно тягостно предчувствие
   душата ми е свита и се мъчи.,

   Навън е тихо - няма стъпки
   и никой не натиска дръжката на вратата,
   отронват се и чукат леко плочките
   две капки,стекли се надолу по чешмата.

   Защо ли се страхувам,кой ще дойде,
   какво да дири в празната ми стая,
   не съм красавица,ни някаква особа,
   държаща в шкафа си бижута и пари потайно...
   
   Не съм и млада - с тяло напълняло,
   навън е пълно с привлекателни жени,
   едва ли някой скрит зад храста зажадняло
   ще дебне,за да зърне моите гърди...

   Угасям лампата - да,няма хора,
   дори да има - сеща ли се някой...
   Отпускам се с въздишка на възглавницата,
   за да броя овце и да прогоня този страх...
   
  
Карамелита