Неумолимо отминава времето
и взема си от мене с пълни шепи
от младостта, от радостта,мечтите,
напредва към финала ми със стъпки леки.

Като есента,попарваща листата,
които се обагрят и смирено падат -
 не могат да се задържат и си отиват
безмълвно,кротко,тихо страдайки.

Безсилна съм и да се боря,
безчувствени часовници безспирно тракат.
Забавям крачки и не мога да ги следвам,
загубвам себе си,залутана сред мрака...

Не мога да извикам - кой ли слуша,
и нямам сили хода им да спра...
Остава само примирено да потегля
по пътя,който ми остава 
                   и сама да извървя...
 Виктория Амора