Безкрайно времето се влачи,
замръзнали стрелки едва се движат,
не просветлява вън, тежат унесено клепачите
ръцете ми не мръдват тежката завивка да повдигнат...

Насила ставам, влача си краката
към банята, към масата да сложа чаша и кафе
и после чак отсреща до хлебарницата,
завръщане под палещото слънце на опулено небе...

Защото няма някой тук с целувка
да ме събуди и към банята да поведе
и после да изпие топлото кафе щастливо бъбрейки,
цветята да ме гледа как поливам,
топлата закуска с мен да изяде...

След туй да припна до хлебарницата,
да купя,сготвя и на обяд да му поднеса,
когато връща се за кратко в къщи
на бялата покривка с ваза и цветя...

Безкрайно времето се бави,
не ставам, дремя и безкрайни мисли влача,
а паякът скучаещ, виснал на изплетената нишка
стои и чака ме да мръдна,за да се развлича...

Виктория Амора

Навремето прочетох върху един некролог - "Самотата ни буди навсякъде!"
Невероятна мисъл, която ще помня, докато паметта ми е читава.

Образът на паяка, тържествуващ от нашето отсъствие, ме изненада много приятно. Той вдъхва живот на тази искрена лирична изповед. Поздравление!