Зове ме морето с тъй нежна прохлада,
докосващо тялото  ми в пориви мощни,
на тласъци от огромни вълни пенести,
със солени следи,настръхващи кожата...

Да ме издигне и да не усетя дъното,
да ме грабне в обятия властни,
безсилна в съмнения,уплашено бледна,
изгубила равновесие и да ме залюлее страстно.

Да се изгубя и слея с безкрайната необятност,
да се почувствам дребна срещу властта на природата,
запратена там от съдбата тъй плашеща
или от жажда да преживея искушение ново...

Но зная - не мога да плувам 
в това море, непосилно за мене...
Аз гледам го  настрани и се страхувам -
не смея да се отдам на чувствата стенещи ...

Не е море, а е любов   бушуваща  и опасна,
с вълнения трептни,измамно зовящи,
искусителна,рушаща стабилни устои
и към  незнайни дълбини тласкаща властно.

Една крачка и ето ,че ставам удавник,
зовящ за помощ и Божие спасение,
с очи наводнени от сълзи и сърце разбито
да понеса за наивността си тежкото бреме...

Стоя край морето и гледам безмълвно -
не се решавам за миг да пристъпя,
че давих се вече ,по чудо спасих се,
а влязох за малко  уж да се поизкъпя...

Виктория Амора