Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
23.09.2017 21:58 - Стопанката на белия елен
Автор: kiamzena Категория: Лични дневници   
Прочетен: 5956 Коментари: 2 Гласове:
5


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
 image


Когато напуснете крепостта „Горният страж“ и свърнете на запад към морето, недалеч от кръстопътя ще видите един хан.

Той си е там от много години, многократно изоставян и възстановяван. Носил е много имена, а последното е „Белият елен“.

Мъжът, дал му това име, дойде преди двайсетина години. Оправи покрива, окоси градината и сложи маса и пейка под вековния чинар в двора. Казват, че дървото е засадено от първия собственик и ханът щял да стои докато то е живо.

Аз съм сегашният собственик. Остави ми го Лимарду Аен, мъжът, който му даде сегашното име. Намери ме на пазара в Берила, както си бях заврял ръката в торбата му. От тогава съм тук, а днес дойде мъж и ме попита защо името на хана е „Белият елен“. Досега никой не ме беше питал, дори аз не бях питал Лимарду защо го е кръстил така. Това ме върна назад във времето, в деня преди Лимарду да си тръгне.

В онзи ден дойдоха двама конници. По онова време ханът не беше много посещаем, както сега. Сложил съм табела на кръстопътя, а и давам по нещичко на пазачите в крепостта, за да упътват насам пътници. Но Лимарду нехаеше за това. Обичаше да седи под чинара, отдаден на мисли или вглъбен в някоя книга. Затова не обърна внимание на пришълците.

Единият слезе от коня. Беше от народа на елфите. Знаех това, защото Лимарду също беше от тях. Свали качулката на плаща си и тръгна към чинара.

Лимарду сякаш не го забелязваше, погълнат от книгата пред себе си. Сянката на мъжа легна върху книгата, но дори тогава Лимарду не помръдна и не погледна дошлия.

– За един ханджия си твърде негостоприемен – каза мъжът. Едва когато думите му нарушиха тишината, Лимарду бавно вдигна глава.

– Здравей, Меринуил. Сядай! – Направи ми знак да донеса стол.

– Много време мина. Очаквах, че ще се зарадваш – каза мъжът.

– Сигурно така би било преди години. Какво те води насам, приятелю?

– Това – отвърна елфът. Извади от колана си малко вързопче и го сложи пред Лимарду.

Господарят го взе. Бавно го разтвори. От него изпадна пръстен. Червен рубин проблесна като огромна капка кръв.

– Тя ли те изпрати да ми го донесеш? – попита той Меринуил и доближи парчето плат до устните си.

– Не. Не е тя. Той ме повика преди да издъхне. Каза ми: „Ти винаги си му бил приятел. Кажи му, че съжалявам.“ Свали пръстена и ми го даде. Сега е твой, Лимардуил. Знаеш какво значи това.

– Вече нищо не значи ... – погледна Лимарду белите облачета в небето. Мълчанието се проточи дълго. – За мен е вече късно – продължи той. – Преди Аринуил да стане крал бяхме приятели.

– Бяхте повече от приятели – рече Меринуил.

– Да. Бяхме братя. Но когато тя избра мен, ме намрази по-люто от враг.

– Не беше така, Лимардуил. Ти се разлюти онзи ден. Казахте си тежки думи, но щом си тръгна, той се разкая. Прати ме да те търся, но ти беше изчезнал. Винаги си бил добър в това.

– Не съм се крил, Меринуил. Онази нощ я чаках да дойде под Свещения дъб. Исках да избягаме заедно, но тя не дойде. Предпочете дълга пред любовта.

– Не я вини несправедливо. Знаеш какъв е баща ѝ. Той беше дал обет пред вашия баща и не би се прекършил. Тя не дойде не защото не те обичаше, а защото още имаше надежда да го склони.

– Това вече е минало. Тя все пак стана негова жена.

– Защото всички те мислеха за мъртъв.

– Аз умрях тогава. – Лимарду зави пръстена отново и го сложи пред Меринуил. – Дай го на нея. Кажи ѝ, че не си ме открил. Всъщност не, кажи ѝ, че съм мъртъв, защото това е почти истина.

– Не мога – сведе поглед Меринуил. – Кажи ѝ го ти.

Тогава Лимарду погледна към спътника му. В погледа му имаше толкова много чувства, но най-силното беше любов.

– Меринуил, какво си сторил? – прошепна Лимарду.

– Той ѝ каза, че си жив. Не можах да ѝ откажа. Тя те обича. Винаги те е обичала.

– Не ти е било лесно, разбирам. Аз също винаги съм я обичал – изправи се Лимарду и бавно тръгна към другия конник.

Едва тогава различих, че всъщност е жена. Щом го видя да идва, свали качулката си и пред очите ми засия красота, която ще помня вечно.

– Тинуел – каза нежно той. Тя скочи в прегръдката му, но той я докосна само за миг и се отдръпна. Бавно отстъпи, сякаш от допира до нея го заболя.

– Лимардуил – каза тя и се опита отново да го прегърне. Той отстъпи като попарен и радостта на прекрасното ѝ лице посърна.

– Не мога, Тинуел. Не бива – рече той и тръгна към чинара.

Изтичах за стол без да ми кажат, а като се върнах тя беше скръбна и толкова красива.

– Пръстенът. – Сложи го пред нея  Лимарду, когато тя седна до Меринуил. – Сега е твой. Писано ти е да бъдеш кралица.

– Ще бъда, Лимардуил. Ще бъда твоята кралица – каза тя с плаха надежда.

– Не, Тинуел. Не мога да се върна. Моето време изтича. Може би не трябваше да се бавя толкова.

– За какво говориш, Лимардуил? Аз съм тук! С теб! Защо не се радваш?

– Белият елен на Лелунас.

– Белият елен! – възкликна тя.

Лимарду горчиво се усмихна. Погледна я и се засмя.

– Онази нощ едва не полудях. Чаках те първо с радост, после с надежда и накрая със скръб, защото зората идваше, а теб те нямаше. С първите лъчи на слънцето дойде той, белият елен.

– И ти го ... – Тинуел не доизрече думата, но дори и неизказана, тя се изплъзна във въздуха.

– Да, последвах го. Напуснах Натлориан, напуснах света. Той ме отведе при нея. Беше ми все едно. Смъртта ми се струваше толкова милостива.

– Лелунас не пуска никого, последвал елена ѝ – каза Меринуил. – Как така ...?

– Съм тук? – доизрече Лимарду. – Заради Тинуел. Лелунас има власт над мъжете, които се влюбят в нея, но аз не можах. Тя е толкова прекрасна, но в моето сърце нямаше място за нея. Колкото и да исках, не можех да прогоня Тинуел. Три години се опитваше да ме съблазни и като не успя, сключи сделка с мен. Разказа ми история за времена, когато белият елен не е носел прокоба. Някога, толкова отдавна, че никой вече не помни, във времена, когато не съществували народи, хората живеели щастливо. Една година зимата се проточила по-дълго и настъпил глад. Събрали се човеците пред свещеното дърво и помолили Лелунас за помощ. Тя се смилила над тях и изпратила елена си. Две били нейните заръки – да не го убиват, преди той сам да склони глава и когато се нахранят, да съберат всяка костица от него, да ги увият в кожата му, като я положат под свещеното дърво. Послушали я хората и изпълнили заръката ѝ, а когато си отишли, тя склонила глава и със сълзите си възкресила елена.

Но една година зимата била толкова люта, а човеците така изнемощели, че не дочакали елена сам да се принесе в жертва, а се нахвърлили върху него като псета. Разкъсали го и разпилели костите му, а когато се заситили, само един от тях останал да ги събере. Но много от тях били отнесени и той увил в парче от кожата нищожна част. Оттогава никой не видял белия елен, а човеците станали зли и кръвожадни. Започнали да враждуват един с друг, да се делят и убиват, заграбвайки чуждото и поробвайки себеподобните.  Само потомците на онзи мъж продължили да издирват разпилените кости и да ги донасят под дървото. Минали векове и еленът отново крачел сред горите, но вече не носел надежда на този, който го видел.

– Еленът се явява на хора, извършили злодейства и на други, сторили добрини, но никой от тях не се е завръщал от Потайната гора на Лелунас. А ти твърдиш, че си бил там и си се върнал? Как? – попита Меринуил.

Лимарду погледна Тинуел. Хвана я за ръката и каза:

– Заради теб. Красива е Лелунас. Няма красота като нейната, но в сърцето ми винаги си била ти. Не можа да ме съблазни господарката на белия елен, защото не се влюбих в нея. Досега всеки мъж забравял любима и родно място, щом я видел, а после се скитал из Потайната гора, докато смъртта му не го застигне. Такова е отмъщението на Лелунас за греха на предците ни. Но аз исках да те видя още веднъж, Тинуел,  да се простя с теб и да ти кажа да ме забравиш, а после да дочакам края си в Потайната гора. Три години Лелунас не ме пусна, а когато склони, трябваше да обещая, че ще открия последната костица от белия елен. Все пак мисля, че тя прозря копнежа ми и постави жестоко условие – ако те видя или ти пратя вест, преди да изпълня обещанието си, ти ще умреш. Затова толкова години се крих от теб. Зная, че ти склони да изпълниш обета на баща си, щом повярва, че съм мъртъв.

– Лимардуил, отдавна да бях мъртва, ако в сърцето ми нямаше надежда  – каза Тинуел. – Трябваше да ми пратиш вест. Толкова години изтляха в мъка. И ако е речено да умра, ще го сторя с радост, защото те видях.

– Няма да умреш, Тинуел, любов моя. Ще живееш и ще бъдеш кралица – каза Лимарду. Извади ножа си и го заби в масата. Дръжката му беше от еленов рог.



Тагове:   гора,   Хан,   легенда,   бял,   елен,   Елфи,


Гласувай:
5



Следващ постинг
Предишен постинг

1. troia - Май
24.09.2017 18:55
някой от фантастиката навлиза в света на приказките.
Виждам сериозна конкуренция.:))
Поздрави!
цитирай
2. kiamzena - Хубаво е да пишеш приказки,
24.09.2017 20:18
и въобще не мисля да се конкурирам с теб. Ти си уникална troia. Обичам фентъзито, елфите и приключенията. Напоследък всички фентъзи истории все се завъртат около една тайнствена страна Валкория. Имам две приказки за тази страна вече, една древна и една модерна.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: kiamzena
Категория: Лични дневници
Прочетен: 117858
Постинги: 47
Коментари: 89
Гласове: 200
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031