Днес,когато се говори толкова много за Васил Левски и сърцето на всеки българин патриотично трепва,присъствайки на празници и чествания  на личността и делото му, се замислих и си спомних, че имам какво да разкажа и аз...
Спомних си един разговор надвечер с моя дядо,който обичаше да резказва истории,че   наш близък роднина в миналото,като изселник в село Извор в Балкана от гонитбите на турците и тормозът върху българите в Северна България, се заселил там. Бил заможен и буден човек,занимавал се с търговия,но интересите му не са били само това ами искал да създаде училище в това село - училище за момичета,напук на турското робство и гаврите с жените и го създал.Това училище е по- рано създадено от училището за девойки на Анастасия Тошева в Стара Загора. Селото било голямо,дори му казвали казашкото село, защото там имало заселени придошли от Русия по време на войните руснаци.Хорото били русофили и като повечето българи мечтаели да дойде Дядо Иван и да ни освободи от издевателствата на турците.Та...този наш роднина станал участник в един от революционните комитети на Левски и подпомагал с пари и слово  сред съселяните си делото и замисълът на Апостола.
Една вечер в селото се разчуло,че Апостолът идва да се срещне с хората там и да говорят но народните дела. Събрали се в една стая в училището , провели събранието и клетвата над Библията , пищова и ножа за вярност към делото на Апостола, когато в стаята се втурнал уплашено един голям ученик и извикал:" Предадени сме!Идват заптиите!Крийте Левски!"
Нямало никакво време за мислене,стаята била на високо,а под нея имало един дол, обрасал с храсти и дървета. Тогава мъжете бързо размотали поясите си,вързали ги и спуснали с тях Левски през прозореца долу,той избягал и се укрил в гората.
След малко в стята нахлули заптиите, огледали и не намерили,когото търсели, но един се загледал,че мъжете нямат пояси и разбрали истината ...
Всичкита българи,които са били в стаята са били арестувани, заведени в Конака  и после съдени набързо. Нашият роднина бил заточен в Диарбекир,всички учители с него.Затворили училището. Дълги години той бил там, някак си успял да се прибере вече стар и болен от изтощението и тежкия труд в селото си след много години,не живял дълги и починал,но оставил в нашия род един спомен, една гордост,че човек от нашите е спасил Левски и е бил един от борците за свобода на България от робството.Спомен,който задължава и възпитава.
Същата история си спомних и когато бях учителка в Карлово. През свободното си време обичах да се разхождам на площада около паметника на Левски. Там имаше една сладкарница с хубави пасти, пиех кафе и гледах към паметника.Наоколо му беше винаги пусто и спокойно в следобедните часове - хората си стояха по къщите и не излизаха много навън. Мислех си, колко е хубаво,че живея във време,когато няма гонитби на турците,когато една жена може да се изучи,да вземе светско образование и да стане учителка,както е мечтал този мой дядо да бъде в България... Продължение...

Продължението не ми го публикуваха,това беше историята за бялата роза,която ми подари един мой ученик,красиво русо дете,което пееше много хубаво и по- късно ми казаха,че е кръвен роднина на Левски от негов първи братовчед рода. Имаше и брат,когото не познавах.Запазих тази бяла роза и до днес и споменът,че ми каза едно "Благодаря!",когато ми я подаваше...Това" благодаря" си спомням с радост за уважението и до днес, от рода на Левски за някой от моя род...Не ми се пише наново и я разказах тук накратко.