Дойде и моят ред да се кача на влака и да потегля към морето.Не бях го виждала от много години и сега вече се запътих да видя този край на България,който опира във водите на Черно море.Имаше странно малко пътници,които се качваха и от големите гари по 3 ма читирима и пътуването беше сравнително спокойно като се изключи появяването на един мургав младеж с доста дълга браoа,когото всички изгледаха подозрително и вперваха погледи в раницата на гърба му,но за радост и успокоение,той поведе по телефона си разговор на чист български с някой роднина и всички въздъхнаха облекчено:"Не е мигрант"...
И ето го морето-само след един час щях да отида да го видя отблизо и да му предам и моя поздрав от Тракийската равнина...
Така и стана. След час стигнах до плажа,събух обувките си и нагазих в пясъка под погледите на няколко зяпачи от ресторантчето,разположено направо върху пясъка.
Те не знаеха,че аз отивах да докосна морето след 30 години отсъствие и за мен този момент беше вълшебен...Потопих краката си в пенестите вълни,пълни с водорасли и зареях поглед напред:"Здравей,море!"
Усещането бе особено,изправена сама срещу огромните маси вода,които се надигаха към хоризонта и сякаш се надвесваха над мен - величествени,силни, малко страшни - вода, ужасно много вода...За миг си представих,че тази вода се стоварва върху брега с цялата си мощ и изтръпнах...Но веселият говор на минаващи младежи край мен ме откъсна от тия мисли и аз реших,че всъщност морето си стои спокойно и само леки вълнички се разбиват в краката ми, откасяйка малко пясък под тях и карайки ме да залитна.Колко съм дребна и нищожна покрай тези огромни маси вода,с целите си амбиции и стремежи,битки,постижения и мечти,любови,неудачи и победи...
Седнах в ресторантчето,поръчвайки си кебапчета,но не можах да остана задълго, тъй като една оса ожесточено започна да ми оспорва собствеността на нахапаното кебапче на върха на вилицата.Отчупих и малко парченце настрани в чинията, но тя явно беше много амбициозна и продължи да напада голямото кебапче.Наложи се в борба с нея да го изгълтам по най- бързия начин,след това отместих чинията и тя като загуби битката, кацна върху малката хапка месо,която в началото и беше предложена...Някак си се спорзумяхме,че съм по- голямото животно и не ме ухапа...прие малкото парче месо и ме остави на мира...
И така минаха три дни - разходки покрай морето, увита в шал,който вятърът развяваше и обръщаше косите ми на всички посоки,поглед към някой красив хубавец по пътя и после в къщи.
Една вечер се изви вятър,клоните на липата заудряха в прозореца. Чух как морето започно силно да бучи и виждах през прозореца белите вълни,тръгващи от дълбините  към брега.В съседната стая една бабичка на 80 години упорито броеше едно две, едно две на своя лежащоболен от старост съпруг, с надежда,че като играе малко гимнастика,че се пораздвижи и може би да подобрее...Упорито си бореха заедно за още малко живот - това беше последната им амбиция...Едно, две, едно, две... настъпи нощта.Времето сякаш поутихна и изведнъж започна  диско музика - едни ударни инструменти,които свиреха само в две четвърти в четвъртини и всичките парчета бяха все така - дум, дум, дум ,дум,....та с часове.Един силен ускорен пулс,който удряше със зверска сила в гърдите ми. Младежта така се веселеше....буйстваше в танци на плажа и се къпеше разгорещена в морето през нощта.Нещо,което за мен вече беше минало и непосилно за изживяване...Не можеше да се спи въобще!Излязох на балкона и загледах морето,улиците,съседните блокове и една влюбена двойка,която за нещо се караше, но после започна неудържимо да се целува и изчезна в едни вход,прегърната през рамо.
След това се появи някакво ръмжене и един нечовешки глас зарева с все сила.Някой луд ли беше ,пияница или наркоман,но имах чувството,че реве с такова зверство,че може да изяде човек или да го убие...И го видях - беше се проснал на една пейка до един блок.Тялото му слабо и немощно едва се движеше,но устата се разтваряше и издаваше такива зверски звуци,сякаш лъвът реве в зоологическата градина.Едва ли имаше сила да нападне човек, но сякаш  злобата от мъжката му немощ му даваше сили да реве като звяр и да плаши цялата улица наоколо.А може би това беше едно подтиснато страдание,което излизаше навън с цялата си сила без задръжки...Мислех си и аз не се чувствам щастлива в момента и ако трябва да го изразя, колко ли бих изревала в нощта,за да освободя набраното с години в мен...Но не можех,само стисках зъби и гледах с широко отворени очи към морето,там,където заставаме да изплачем сълзите си покрай огромните води и да почувстваме колко сме малки и колко нашите неща са нищожни в стравнение  с тези природни стихии и води,застанали пред очите ни...Замислих се - къде ми е мястото сега в живота...Зад мен беше немощната старост,която се бореше за всяка глътка живителен въздух  ,а  пред мен - бясната и пълна с енергия луда младост,която вече ме изморяваше...Аз бях някъде по средата,неориентирана,несигурна,търсеща своя начин на живот в този отрязък от време,до който бях достигнала с  изминаващите години.Не беше време за отчаяние и безсилие,но и не беше за буйства.И все пак реката на живота ми течеше и отиваше напред към морето,където щеше да изчезне сред огромните води...Имам още да живея и да търся как!
Ех,море,станах на философ! Утре отивам да се попеча на плажа,да се гмурна в теб и да ям кебапчета,борейки се с осите, може би някой красавец с мускулесто тяло ще застане близо до мен и ще се перчи ,заставайки в предизвикателни пози пред мен и уж незабелязваш въобще моето присъстви...Всъщност хората идват тук ,за да се веселят и да почиват...какво съм се размислила чак толкова...
Дум дум, дум продължи цяла нощ ,та чак до 6 часа сутринта,когато уморена затворих очи и заспах... И сънувах пак море - огромно море пред мен,което с вида си ме изпълва със сила и укрепва духа ми.Едно общо море на няколко народи,но от нашата страна - нашето си...Море измиващо и гонещо заблудите и лошите помисли. Да, сутринта точно такова море тръгнах да гледам и се усмихнах на слънцето и прелитащите гларуси.Внуших си хубави неща и се почувствах добре!Просто си по- щастлив и спокоен,когато сложиш капаците на очите!
Виктория Амора