Срещала съм големите любови и много хора са ги срещали,но за съжаление тогава не са могли да го оценят и са гледали на голямата любов повърхностно,неотдавайки толкова значение в младостта си.
Голямата любов може да се оцени,когато поостарееш и вече почват да не те харесват за такава...Тогава си спомняш,че са били много влюбени очи,които си гледал непрекъснато от много близо,че си се движил залепен за партньора си навсякъде,че си го рисувал постянно в какви ли не пози,с молив и с устни и че си се нахвърляла и си се шегувала, боричкала с него,че сте ходили вечер на гробищата заедно да гледате има ли призраци и огньове над гробовете и после в купа сено сте се целували до сутринта...
Спомням си сълзите на един млад мъж,който плачеше,разделяйки се с мен , слагайки една малка туристическа значка за спомен на ривера ми - единственото му богатство,което имаше по себе си,защото бях решила,че ми пречи да следвам, а и той трябваше да замине.Хладен разум и едно пропиляно щастие в живота...Загубена значка,захвърлена в някой боклук,заедно с поутеснялата ми дреха..
Или друг епизод - тръгване от студентска бригада в къщи и едно русо синеоко момче тича след влака и крещи: "Обичам те, пиши ми"... не писах...
Сега изплува и  картина от миналото - силна любовна нощ за раздяла,на сутринта разговор в кафене на трезв мозък,когато той казва,че ме  обича,но трябва да се ожени за друга да вземе софийско житилство и че иначе кариерата му е загубена...онази взе,че го умори от проклетия!
После жителствата се махнаха,но...хората се разделиха и любовта беше погребана...
И още, и още...пред очите ми е и ми се свива сърцето от   болезнената  прегръдка с един висок млад мъж с тяло на Аполон и красиви пъстри очи,който предния ден беше свирил на пианото два часа прекрасни импровизации,даде вечерта любовта си на последната българка,която приятелски стегна раницата му за път,след което емигрира и не се завърна в България въобще.Може би ми писа...но нямаше смисъл да се продължава история,която беше без перспектива.Мишките изядоха писмата,захвърлени в картонена кутия в едно старо мазе...адреса,всичко!
Дори снимката с него до един фонтан,на която бяхме щастливо усмихнати и мислехме,че ще е така за дълго...Живътът поиска друго,нямаше работа тук - той напусна страната като много други младежи,с хиляди,прогонени от мизерията.
Колко шансове да имаш един щастлив живот с любим човек до себе си и то до старост...Пропилени, погубени, унищожени от странични причини шансове...
Колко недооценени мигове на свръх емоция,които вече няма да се повторят...
И все пак се радвам,че съм ги имала!Едно богатство, съкровище,греещо с неповторима красота в миналото ми!Поне съм минала от там,вкусвайки от най- ароматния мед,нищо че е станал горчив накрая...Сега остават само спомените за най- хубавите и интересни мигове и преживявания,за една красота и младост,която съм държала в ръцете си и съм съзерцавала,която съм опознала с устни и тяло..и сънищата,където все още всичко ми е позволено и все още се случва...Така ще е занапред,кой знае колко  години още...
Виктория Амора